Извън мрежата

От три дни съм без телефон, а два от тях и без компютър, таблет или каквото и да е там мрежово устройство. Замених ги за една зелена поляна, една пропукала се по шевовете селска къща, юлски маргарити, кукуригащи в пет сутринта петли и леко килнато на една страна огнище. Получих ударна доза кислород в кръвта, приличен виладжийски загар по бузките и раменцата и тишина, която никога не ми идва в повече! Тъй де, телефонът на детето (голямото) сдаде багажа, та му дадох своя, който все още крета, а ние с по-малкото дете и с вече не толкова малкото куче и един мъж на средна възраст, прилично скандализирайки се, отпрашихме към вилата. Събота следобед. Безоблачно и притихнало. Слънце и зелено в излишък. Ток няма. Ама има мъж с дълга отвертка, Та, ща не ща ще се коси и тоя път. Пропускам тая част и частта с почистването на къщата, както и оная с патетичната ми борба с една многомилионна мравешка армия, решена на всяка цена да окупира хубавото ми холче и да отмъкне с древноегипетски приьоми трупа на един черен бръмбар. По време на тая епична битка, аз умирам от ужас и гласът ми отива 3 октави отгоре. Кучето съм вързала на едно дърво, за да не му изскоси мъжът лапите. След прахосмукачката, косачката е другият му враг. Хвърля се толкова изневиделица и с такава неудържима страст, че направо си е страшно. Както все по-често ме определят тия готованковци вкъщи, аз съм тотална филмарка. Това иде да рече, че зад най обикновената сцена, аз предвиждам глобален апокалипсис. Та, това обяснява защо съм вързала кучето, което действие иначе аз никога не практикувам. Аз пищя, кучето скимти и опъва проклетата каишка в опит да се отскубне и да ми спаси живота. Мъжът си коси и не чува грам. Той така или иначе все не чува, но си е измислил твърде хитро и правдоподобно извинение, че страда от някакво професионално барабанистическо оглушаване, заглушаване или нещо от тоя род. Детето си лежи горе в стаята и хич не обръща внимание на отчаяните ми викове и сърцераздирателното скимтене на кучето. Битката приключва с временна победа за мен, та отивам да си отвържа кучето и да се разходим до чешмата да налеем вода. Тук няма водопровод, само един кладенец, ама него не го ползваме откакто се родиха децата. Баща ми изпитваше ужас при мисълта, че някое дете може да падне вътре и затова го затвори. Така си седи и до днес. Децата пораснаха, но татко вече го няма да вдигне дървения капак, да ми зачегърта оная ми ти ръждясала верига и да зазвъни водата в металната кофа..Капакът остава затворен. Отиваме на чешмата. Мокрим се. Слънцето се чуди в коя светла капка по-напред да се огледа, накрая се предава и разлива щедро светлото си и по сухо и по мокро. От лапите на Джар остават следи. Откопчавам повода му и той хуква презглава към къщата. Над пътя се вдига червена прашна ивица и някак неусетно се слива с жълтото, зеленото и бялото на маргаритите. Тревата отзад е твърде висока за косачка. Трябва си онова древно, ама крайно потребно оружие на труда, наречено КОСА. И тук ползваме “помощ от приятел”. Приятелят е осемдесетгодишният дядо Стоимен, дето е кожа и кости, има един пуловер и за лете, и за зиме с толкова много дупки по него, колкото даже и на палтото на Серафим не е имало. Вика ми да ме научи да размахвам и аз косата, ама мъжът ми не е съгласен. Знае лошия ми нрав.Отървавам се от едни банкноти, които си намерих на улицата сутринта и дядо Стоимен си тръгва нахилен, с кончето и каручка трева. Аз съм щастлива, кучето също. Аз правя салата и вадя ракия-лед от камерата на хладилник “Мраз” от 1972г. Кучето се търкаля по тревата и проверява за наличие на кърлежи и ефективността на мазилото срещу тях. Време е. Става синкаво. Това е миг в който, всичко губи конкретни очертания, миг на преливане, на сливане. Надсветовно. И всичко става само за няколко мига, в които болезнено усещаш “стенанието на тишината”..Лумва пламък, пукат ония ми ти стари пръчки, като в приказка, дето я знаеш, ама края й не можеш да си спомниш. Кучето иска наденичка, аз също, детето и то. Вкусно е, по-вкусно от в София. Скоро ще засвирят и ония лентяи- щурците и с музиката им по миглите ще се посипе дъхът на съня. А аз толкова не искам да заспивам, искам да чуя песента им докрай, за да си отиде тъжното от очите ми.


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s