Моят ден

Напоследък често си мисля колко старичка съм станала и как по-младичка никога няма да стана. Все по-бавно тичам, че даже и не ми се тича хич. Ни за градския транспорт, ни за мъже. Изхвърлих (след години грижливо пазене) една черна поличка с дължина максимум 40 сантима. Установих, с не малко драматизъм, че уви, никога повече няма да се напъхам в размер 34, примерно. Обаче все още не гледам корейски сериали и още успявам да дотътря торбите от магазина без да използвам зарзаватчийска количка. Това, щото магазинът е на 16 метра от нас, вероятно. Обичам си маратонките, винаги ще ги обичам. И кафе на гладно все още пия с чаша студена вода, някъде към седем-седем и нещо сутрин, докато чакам заразното зло от долния етаж да си прибере също толкова злия пинчер, та да мога аз усмихнато и що-годе ведро да си изведа добросърдечното френско куче на разходка. Ям и кифли понякога, не знам дали се дебелее от тях, ама май и не ми пука много, щото те тия кифли са вкусни, по дяволите. Имам широки панталони и тесни дънки. В офиса ме харесват повече с дънките, значи още съм в читава категория. Понякога си меря задника. Не с метър. Много е къс тоя вкъщи. Слагаш си една до друга, прилично разтворени дланите на задника и аха нещо излиза извън тоя периметър, минаваш на варени яйца и вода за месец. Водата се разрежда с уиски, ако има, щото все пак тоя живот е за живеене, трябва редовно да се взимат витамини, независимо под каква форма. Вчера изядох една пържола и докато сладко си млясках и се наслаждавах на едното парче свинско,, си умирах от кеф, щото мъжа ми до мен тихо точеше лиги, по-големи от тия на кучето. Ама пържолата беше само една, но пък и той нищо не каза. Явно много зверски съм му изглеждала на човека. Винаги съм си мислила, че старостта не е за мен и някак ще ме подмине.. Та аз ей сега се родих, дето се вика. Не съм го живяла още тоя живот! Ама тая проклета работа се прокрадва и нощем в съня ми, та често се будя в призрачно време, потънала в студена пот. Естествено, тая отдолу пафка на балкона и псува по котките. В магазина отсреща пекат риба, наденица и праз с нещо си. Тия в колко отиват на работа?! Затварям вратата на балкона и отварям тая на другия. Оттам влиза аромат на свежо, щото толкова рано сутрин Витоша идва по-близо до балкона, някак припълзява сякаш и кротичко си ухае. Разглеждам балконите на съседните блокове. Има и други ранобудници, дето си дишат и си зяпат и си пият кафе. Кафето, да кафето! Задължително си варя, дори да не го изпия после. Такава е младата сутрин, нищо че вече не съм млада аз. Детето ме пита “Ти сега на колко ставаш?” Викам “на толкова и толкова.” То отваря още по-широко големите си горски очи и ми каза “Ааа, ясно, егати! Сигурно затова не се радваш на рождения си ден!” Ахахаха! Да! Неее! Радвам се, щото има подаръци. Един ден в годината и аз получавам и то защото, видиш ли, радват се хората, че съм се родила някога. В едно време далечно и безинтернетно. Скоро пак ще имам подаръци и цветенца (само дано не са в саксия, че имам много, а забравям да ги поливам. Да ги гледам мъртви после е тежко и се чувствам зле). Та, ще чакам подаръчета, с моето си детско нетърпение и ще им се радвам точно така, както винаги. А Вие, когато прочетете някъде из мрежата или чуете, че този ден е световният ден на ТОАЛЕТНАТА, веднага се сетете за мен и ми се обадете или ми пишете ей тук! Не се шегувам ей, на ТОАЛЕТНАТА! Боже!


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s