Чичо Митко и патката

Чичо Митко е стегнат човек. Стегнат е коланът под шкембенцето му, стегнат му е потникът под мишниците и чорапките му са стегнати на глезена в стегнатия чепик. Чичо Митко яде точно по 3 супи на ден, ползва единствено домашен сапун и мрази да му казват да не се стяга. Че то какъв  мъж е това, ако не се е стегнал. Стегнатото подчертава мъжкото и съответно и следователно довежда до повик на приветливо държание от страна на аудиторията. Чичо Митко работи в офис, не е като да не е важен човек. В офиса той има лично бюро от пе-де-че, тапициран в средно меко стол с колелета и безшумен персонален компютър. Чичо Митко има лице гладко, некосмато, повече обло, по-малко ъгловато, носът му е повече приличен на джулюнска шипка, и по-малко на куртовска капия. Очите на чичо Митко са по-малко кръгли, повече продълговати, темето му е голо и отражава луминисцентното осветление, тъй както ледът отразява зимното слънце в ясен ден. Чичо Митко носи големи очила с диоптър, по-малко ги подпира той на носа си, повече на темето. Гласът му е мек като зряла круша с отчетлив източен привкус. Чичо Митко е умен човек. Още на четири той знаел таблицата за умножение и отпред и отзад, само средата й понякога му се опиняла, но той ловко намирал начин да прескочи тая спънка и да получи похвала и за ума си, и за находчивостта си. Чичо Митко знае, че е умен и затуй и държи така очилата си на темето, та хората да виждат острия му поглед и да се възхищават на акъла му. Колкото и да знаеше и да разбираше, че е надарен с безупречен интелект обаче, чичо Митко цял живот се измъчваше с една загадка, дето ама никак не му идеше да разреши.
– Ай бе, Мите, на, вземи тия два фъстъка, дай да полафим за бабите- подкача го Мишо колегата по бюро – Ей, мамицата ни разгониха тия фусти дърти. Като кокошки ни кълват душицата, зърно по зърно. А па и тая душа, свършек няма, голяма е, па и пълна, като болярски хамбар.
– Ай и ти бе, Мишо- доволно съсредоточен и без да отмества поглед от зелените квадратчета на таблица отвръща чичо Митко- Ай и ти, с тия баби! Ами що искаш? Дърти жени са те, оглупели. Какво друго да вършат освен да ни кълват. Не стига им акълът на женските, особено па на тия дъртите като нашите. Право да ти река, дъртото си е дърто, младото си е младо. зАпомни го туй нещо!
– Мите,Мите, ей това е приказка! И аз това ти приказвам, ама ти по ги умейш тия работи да ги изказваш така по-начетено да звучат, мъдро, дето викат хората. Брей, умен човек си, бе Мите, евала!- Мишо плесва дружески с широката си длан голия едър врат на чичо Митко и той мигом порозовява.
– Е, ами учил съм много аз, Мишо. То и затуй тез очила сложих, от четене стана таз работа, не от нещо друго. – чичо Митко е свалил очилата и бърше стъклата им със смачкана салфетка.- И да ти кажа, като сме се разговорили така по тая тема. Мойта бабичка хич я няма!
– Що бе, човек, болна ли е жената, какво?/ Брееей, лоша работа!
– Не бе, здрава е като биволица. Знайш я Мара, ни грип, ни едра шарка я хваща. Друго щях да ти приказвам.
– Уф, добре! Жива да ти е биволица тогаз! Че какво викаш не й е наред? – Мишо е придърпал един съседен стол, разположил се е, ушите му даже са се наежили, сякаш ей сега ще чуят тайната за сътворението и то от самия Господ Бог.
– Е, как какво! Не си чак толкоз тъп и ти, хайде да не отгатваш. Ама, хайде! Не я бива Мара вече. Отпуснала се е. Гледам, че и сутиен не слага, ни вътре, ни за навън, а па гащите, дето ми се мъкне с тях покрай носа, са от ония с кръглия ластик, дето с тях, ако речеш, може да идеш риба да наловиш!- чичо Митко обърсва потни капчици от горната си устна и сбръчква нос.
Мишо е приятно притеснен и позачервен от мисълта за Маровите гащи и рибата, която би намерила своя вечен покой в тях.
– Ахам, значи, да разбирам, че те мъчи дето се вика тя на сексуална тематика, тъй ли? Ще прощаваш за приказката, ама явно не ти идва от нея хубавото, разбираш ме- Мишо се е привел на бюрото и поглежда крадешком към минаващите покрай тях чиновници и чиновнички.
– Така, така- чичо Митко е сложил очилата и не отмества поглед от числата в таблицата- не ми иде, ама хич ми не иде от нея. Нощем, аха леко да ми се надигне и тя вземе, че пусне газове под юрганчето. И отиде ми и желание, и ищах. Сутрин, гледам да се измъкна преди нея от кревата, че хич не ща да я слушам какви ги е сънувала и как била плакала насън, па аз съм бил спял като пън, вместо да я теша и разтушвам. Бързам да се стягам и да дойда на работа. Тука ми е добре. Хубави хора, хубави мисли.
– Па ти са, ако си мислиш, Мите, че само на теб ти е така, глупав си, ша знайш! Човешко е това, дето говориш, разбирам го, щото и при мен са подобни работите! Ама ей тука като дойда и друг човек ставам! Щото оная вкъщи само да ме яде знае. Като козунак съм й в ръцете и тя лапа ли, лапа! Тука съм важен човек. Харесват ме хората, уважават ме. Да знаеш пък, онази малката Бистра ли беше, Биби я викат, как ме поглежда понякога! С едни такива големи очи ме зяпа, ще ме изпие, казвам ти! Да ми падне, няма да й простя! Дето викаш ти, младото си е младо, а пък ние, виж какви стегнати мъже сме с тебе. Солидни. Привличаме ги младите. Щото и ум имаме, а знаеш какво казват хората “Ум царува, ум робува, ум патки пасе!”
Ама чичо Митко не знаеше. Цял живот не бе разбрал как умът може да храни патката.
– Ех, Мишо!- тежко въздъхва чичо Митко- Един ум ми не стигна!
Покрай тях минава Бистра и поклаща своите едри бедра. Със сигурност нейните гащи не стават за риболов. Или пък стават. Мишо хуква след нея да я подкача. Чичо Митко намества очилата си и продължава да рови из квадратите на таблицата. Усеща, че се е отпуснал. Трябваше да се стегне.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s