Смелостта да бъдеш свободен

Когато децата ми бяха малки, един от най-вълнуващите моменти, беше този, в който пуснаха последното пръстче на ръката ми и пристъпяйки неуверено тръгнаха сами, с техните си крачки, независими от моите. С усмивка от радостта, че са се справили смело сами. Първите крачки, първото усещане за свобода. Някога, преди едни там четиридесет години и аз съм направила същото с ръката на майка ми. Погледнала съм я, тя ми се е усмихнала окуражаващо и аз съм пуснала последното пръстче, за да тръгна сама. Първото ми усещане за свобода, неосъзнато , може би. С годините се научих да вървя уверено, да тичам дори като луда, ясно чувствайки тая свобода. Тя ме изпълваше, а понякога и ме вкарваше в беля. После реших да спра да вървя, не защото поисках, а защото сметнах, че е по-добре да не търча като луда, защото мога да вкарам не вече себе си, а някой друг в беля. И се хванах за едно пръстче, ама то не беше на мама, чуждо пръстче, което обаче не спрях да желая да пусна. Исках да се отскубна и да хукна, накъдето ми видят очите и накъдето ме тегли и сърцето, и мислите ми. Исках, ама не го направих. Не го направих от страх, да не сторя неприятност на семейството си. Това беше осъзнат избор. Сложих кръст на всичко, което ме подкощряше да литна и седнах на един стол, зад един монитор, заради едната месечна заплата. Учих неща, които не трябваше да уча, вършех раабота, която не трябваше да върша, давах от света си толкова, колкото не трябваше да дам. Дори се научих да обичам пръстчето, да го уважавам и зачитам. Ама тая обич не е като тая на мама, сещате се. И дойде времето. Моментът, в който пръстчето изчезва, преди да си се престрашил да го пуснеш. Опа, залюлява се земята и аха да се пльоснеш и да си разбиеш носа. Обаче, в тоя миг, нещо в теб, така добре натикано в ъгъла на сърцето и на оня безобразник разума ти, скача, бясно-побесняло, сякаш даже заредено от дългогодишната принудителна кома, в която се е натикало, скача и такъв шут ти забива в задника, че не само не падаш и не си разбиваш носа, ами и хукваш като бесен да търчиш. Толкова отдавна не си тичал така, толкова отдавна не си се осмелявал да го правиш, че сега усещаш, че не можеш да спреш. Усещаш, че си свободен и че никой няма да те спре, дори и да свършиш хиляда бели. И в тоя миг, в просветнатата ти глава нахлува един спомен, оня спомен, за мама и последното пуснато пръстче. За оная нейна усмивка, която те е окуражила, дала ти е смелост да вървиш сам, абсолютно сам и да бъдеш свободен.

След шестнайсетте ми години доброволно робство, днес аз отново излизам от комата.
Отивам да видя мама и да й кажа, че аз още мога да тичам, сигурно ще се науча и да летя.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s